Напоследък, в забързаното ежедневие, заети с куп ангажименти, изпълнявайки с умерен ентусиазъм житейските си роли, сакаш пропускаме общуването. Ще кажете, напротив, сега се общува много повече от преди – това социални мрежи, това месинджъри, това мигновени съобщения, това – чудо! Да, ама не баш!
Разбира се, безспорните предимства на съвременните форми на комуникация са, че посланията пристигат много по-бързо, пести се наистина много време, печели се една торба пари в реално време само с натискане на бутона send (с такава лекота може и да се загуби, но това са рисковете на живия живот). Минусите са, че казано високопарно - във виртуалното общуване не участват всичките ни сетива, ама никак. С други думи има разлика да си очи в очи с някого, да чуваш гласа му, да усещаш реакциите му, да наблюдаваш жестовете му или да четеш едни букви, които не винаги най-точно отразяват искрените емоции на споделящия ги.
Според Екзюпери (Хорхе Букай-то на поколението, расло 80-те, 90-те години на миналия век), най-голямото богатство е общуването между хората. И прав е бил човекът, и актуален към настоящето. Сигурно ви е познато еуфоричното усещане, когато срещнете случайно на улицата човек, когото не сте виждали отдавна, а ви е свързвала добра дружба и много спомени. Такива срещи зареждат с радостното усещане, подобно гъдел на пета, и ни държат през целия ден.
Преди 20-ина години нямахме мобилни телефони, но имаше места за срещи, в смисъл на явки, в които можеше да засечеш цели компании (дори да познаваш само един човек от тях) и съвсем неангажиращо да се запознаеш с останалите, да се присъединиш към групата, да изкараш чудно, а и да завържеш нови приятелства като бонус. Точно, защото нямаше други средства за връзка, хората се търсеха по стационарния телефон със скърцаща шайба или ти цъфваха директно на вратата. А ако не успееха да те намерят, използваха похватите на съвременния ъпдейт в ретро вариант - мушваха бележка под прага на вратата с най-важната информация, обикновено час и място на среща.
Живелите и отраснали в блокове в китни и не дотам квартали, знаят че междусъседското общуване тогава беше на много високо ниво. Никак не беше рядкост някой да прави купон и да му се изтърсят една дузина съседи само за по едно питие, което в 90% от случаите се превръща в шише, а 5-минутното отбиване приключваше след минимум 5 часа и на четири крака.
Съседската взаимопомощ беше нещо съвсем нормално, хората се познаваха добре и това някой да ти поиска яйце, чаша захар, някой лев на заем, си беше напълно обичайно. Разбира се, тогава не липсваха и разнородни по характер междуособици, но сякаш непринуденото общуване беше по-масово и често срещано явление – по пейки, под пейки, на карти, с бири, във входове или по апартаменти, хората си се знаеха и си другаруваха.
Сега, обаче, се залага предимно на общуването с и чрез устройства. Пишат си някакви младежи нещо си, тече закачка и ако съвсем случайно, решат да се видят, то пак си пишат, само че са седнали един до друг. Някак, сякаш изчезва непринуденото, спонтанно и понякога адски сполучливо общуване по местожителство.
Все по-често хората се движат, сменят жилища и не рядко цели блокове са пълни с наематели, които дори по лице не познаваш. Понякога, след тежък ден спонтанно искаш да изпиеш чаша вино или просто да излезеш с жив човек на жива бира, а повечето ти приятели са или далеч или са вече с безкрайни ангажименти – кучета, деца, работа, срещи и кво ли още не.
Без твърда предварителна уговорка, направена поне преди 5 дни, забрави!
И затова, изключвайки служебния монитор се прибираш и започваш да кесиш пред домашния. Потъваш във виртуалната реалност, като трупаш и раздаваш лайкове, пламенно се възхищаваш или ожесточено спориш по произволна тема, най-често политическа или социална, пускаш снимки, чупиш стойки, кефиш се, но нямаш живия контакт, не чуваш глас, гледаш само каканижещи се букви по екрана. Това е като да обичаш ягоди, но вместо ягоди да си купуваш плик с аромат на ягоди и да се самоубеждаваш, че е същото. Ми не е!
В началото беше яко, защото беше ново и лесно - общуваш дистанционно, не губиш време, но пък и си в час с живота на приятелите си, обаче и това се изтърка. Рано или късно, колелото се завърта и неусетно се връщаме там, откъдето сме тръгнали. Виртуалното общуване е полезно, но престава да ни е достатъчно, започваме да изпитваме спешна нужда от жив контакт с жив човек. И тогава, точно тогава, на небосклона изгрява звездата на YouLocal - съвсем практично и лесно за употреба приложение, което съвсем 'фор фрий' можеш да намериш в Google Play или App Store.
Много е яко, защото чрез него можеш да си намериш някого, на когото му се прави това, което и на теб (не в оня смисъл), и то съвсем близо до теб, понякога дори на една врата разстояние. Например на Пешо му се играе каруцарски белот за разтуха, и на Иван, Драган и Петкан - също, но никой от тях дори не подозира, че има и други желаещи, при това – свободни в момента. И хоп – влизаш в YouLocal да разцъкаш леко, да видиш кой кво и след 20 минути вече не сте пред екранчета и монитори, а съвсем на живо жулите картона. Ако пък на някого му се е спукала гума или просто иска да избяга от жена си и да легне под колата, давайки си зает вид, винаги може да сподели и веднага ще се намерят помагачи или просто кибици наблизо. Голяма работа се оказа тази работа с точно това приложение. Така хем я има виртуалната лекота, хем това съвсем напълно безплатно и достъпно приложение помага да срещнем и опознаем нови хора, които да станат наши приятели, дава ни шанс да станем част от весели, градски и изобретателни квартални компании като тези от нашата младост.
А и кой знае, голямата любов може би те чака точно зад ъгъла.
Link Play Store: https://play.google.com/store/apps/details?id=com.youlocal
Link App Store: https://itunes.apple.com/en/app/youlocal/id765582845?mt=8
Website: https://youloc.al
